Япония

Защо точно Япония? Моята история как сбъднах най-голямата си мечта.

Япония винаги е била най-голямата ми мечта. Всеки, който ме познава от детските ми години, може да потвърди това. Япония е част от живота ми вече повече от 16 години. В този пост ще разкажа за моя път до Япония и ще се опитам да дам отговор на вечния въпрос в нашите среди – Защо точно Япония?

Как започна всичко

През далечната 2007-ма година за пръв път започнаха излъчването на японската анимация “Наруто” по българската телевизия. В училище само за това се говореше – за новите епизоди, за любимите ни герои. На лавките ставаха опашки за кроасаните с лепенки на Наруто, само с това се изхранвахме, защото всичките ни джобни отиваха по това направление. С тези хора до ден днешен сме близки и с носталгия гледаме снимките от тези времена.

Впоследствие се оказа, че само част от епизодите са преведени на български. И бяхме принудени да си изтеглим останалите почти 200 епизода на японски. Ето така се роди любовта ми към езика. Най-старите ми приятели помнят как още в началното училище си пишех думички на японски по тетрадките. Бях си намерила всевъзможни материали за учене, но по това време още нямаше онлайн курсове. Сама правех каквото мога, но не ми беше достатъчно. Тогава за пръв път започнах да съставям планове – какво мога да направя, за да науча наистина японски. Не знам дали мога да опиша това чувство. Аз изпитвах вътрешна нужда да науча този език. И ми беше толкова болно, че около мен нямам условията да го направя.

Япония ме научи на труд

Гимназията за много хора беше момент да търсят себе си и какво искат да правят с живота си. Аз обмислих няколко варианта, но не ми се е налагало да се колебая. Аз знаех какво искам да правя. Единственото място, където се предлага мечтаната специалност в България, беше Софийския университет. Години наред лягах и ставах с учебниците за приемния изпит в университета. Всеки ден по 5 часа след училище в продължение на няколко години. Лягах и ставах с мисълта за Япония. Страхувах се, че няма да успея, че хората от по-големи градове знаят много повече от мен. Имаше много малко места в специалността и баловете бяха високи. С ръка на сърцето мога да кажа, че дадох всичко от себе си. Поглъщах всеки учебник по английски език, който ми попаднеше пред очите. (а вкъщи разполагаме с десетки такива) Тези времена сами по себе си ме доближиха до духа на японското трудолюбие. Работата и усилията, които съм вложила, не спират да ми се отплащат до ден днешен. Бях най-щастливият човек на земята, когато ме приеха.

Мечтите се сбъдват

В университета ученето вървеше с бясна скорост, но попаднах на изключителни учители. Имахме толкова много възможности да се докоснем до всякакви аспекти от японската култура, общувахме с японци постоянно. В столицата срещнах толкова много нови хора и трудно съчетавах всичките дейности с безсънни нощи в писане на домашни. Разбира се, не всичко мина по план, имаше много трудности по пътя. Интензивното изучаване на език не е за слабите, особено толкова различен от нашия. Не един или два нерва загинаха в тази битка. Но след трети курс най-после събрах кураж да кандидатствам и бях одобрена да уча в Япония за една година. След всичките изпитания до тук, за мен това беше доказателство, че е важно човек просто да не се отказва каквото и да стане.

Вълшебната година

Когато ме приеха, нямах и представа какъв късмет беше, че се паднах да уча точно в този университет – в град Мито, префектура Ибараки. Още при кацането на самолета ми се струваше толкова нереално – аз най-после бях там, в страната от всичките ми сънища през последните десетина години. В университета бяхме сплотено общество и прекарвахме всяка вечер заедно в огромната обща стая. Почти всичките ми колеги бяха от Азия и всички предпочитаха да общуваме на японски. Пътувахме постоянно до какви ли не места – на север до Хоккайдо, на юг до Окинава, Киото и къде ли още не. Помагаха ни за абсолютно всичко. Това преживяване нямаше как да бъде по-хубаво. Но не беше лесно. Когато всичко наоколо е толкова прекрасно, е много лесно човек да подцени културния шок. Всеки ден сякаш преоткривахме света – как се ползва банкомат, как се плаща в супермаркет, това нещо ей там как се казваше. Най-голямото ми предизвикателство беше безсънието – защото слънцето изгрява прекалено рано и аз не можех да спя както трябва. През зимата на моменти бях толкова натоварена психически, че само книгите на Дадзай Осаму ме прекараха през този период. Тогава някъде започна страшно да ми липсва България. Пътувах толкова много, открих толкова неща за себе си и за света.

Тази година беше съвършена, но и съвършено трудна.

Осака

Защо точно Япония?

Никой не говори за това колко труден е животът след като изживееш мечтата си. Когато се прибрах от мечтания свят, за пръв път ми се наложи да търся себе си. Струваше ми се като сън – как изобщо съм успяла да мина през всичко това в миналото?

Ако трябваше сега да започна от начало, не знам дали бих намерила сили да го направя. Но в това търсене на себе си, мисля, че открих какво ми е давала Япония. Мисля, че най-после наистина разбирам защо тя остана с мен през всичките тези години и до ден днешен намира място в живота ми. И не ме разбирайте погрешно – има хиляди изумителни неща в японската култура – технологии, гейши, самураи. Но нещо в японската култура, сякаш говори на душата ми. Това което ме кара да чувствам тази далечна култура като мой собствен дом.

Поглеждайки назад към моята история, кой момент според вас ми е донесъл най-много щастие? Отговорът изненадва самата мен. Японските планини, пикник под вишните, фойерверки под звездите и плажовете на Окинава – всичко това са добри предположения. Но нещото, с което се гордея най-много е трудът, който съм положила. Дългите дни над учебниците, последвани от безсънните нощи в тревожност дали ще успея. Ако има нещо, за което съжалявам, това са усилията, които по една или друга причина не съм могла да положа. Чувството да те е грижа толкова много за нещо, е най-голямото щастие, което някога съм преживявала. И сега аз продължавам да се свързвам с Япония там където съм я открила – черно на бяло, аз продължавам да уча и да я преоткривам.

А сега накъде?

Всяка отлична оценка, всяко “да” на интервю носи моментно щастие, но човек бързо преминава към следващото предизвикателство. Красивите спомени и моменти, прекарани в Япония ще ги помня цял живот. Но истинската награда за мен е човекът, в който се превърнах в процеса на цялото това учене. Добих истинско уважение към себе си, защото знам колко често съм работила в невъзможни обстоятелства, въпреки всичко. На този свят винаги ще има по-добри от мен и това ме смирява. За мен най-ценно е да знам, че съм направила всичко по силите си. Че познавам най-добрата версия на себе си. И всяка следваща цел в моя живот ще бъде оформена от това, което ми даде Япония – ключът към моето самоусъвършенстване. Малко по малко ще споделям в този блог как се развива моята история. Но искам да споделя, че в преследването на следващите ми големи цели, най-голямо щастие ми носи всяка отхвърлена страница от учебника.

Благодаря за вниманието! В този пост събрах накратко последните 16 години от моя живот. Има толкова много неща, които мога да кажа, но няма как да напиша всичко наведнъж. Надявам се да е било интересно!

4 Comments

  • Valeria Georgieva

    Прекрасна е идеята ти за блог, Елви! С най-голямо удоволствие и интерес прочетох първата ти статия, очаквам следващата с нетърпение. 🙂

  • Людмил

    Доста интересна история! И аз като бях ученик много исках да науча японски но нямаше от къде, така че напълно те разбирам! Случайно намерих в една книжарница учебник на Братислав Иванов, по който уж студентите учат но той беше крайно недостатъчен и не добре структуриран според мен. И точно в този период срещнах един японец в центъра на Плевен, с който се за познахме на японски и беше голяма радост за мен. Така, че докато чета как е започнало всичко при теб все едно виждам себе, като бях ученик 🙂
    Много от младите не си дават сметка, че всичко в този живот се постига с много упоритост и труд. Всеки вижда крайния резултат но не вижда пътя, който човек е изминал. А самите ние, когато погледнем назад и си казваме “това ако ме накараш да го повторя, никакъв шанс!”. И аз като теб ако има нещо, за което да за съжалявам е, че не съм положил усилия за него, по една или друга причина.

    Поздрави и успех!

    • elviratsvetanova@gmail.com

      Много се радвам, че ти е било интересно! Благодаря, че сподели твоите преживявания – сигурна съм, че е имало още много хора в Плевен, които са били в нашата ситуация – с истински интерес да учим японски, но без каквито и да било условия.

      Надявам се да допринеса с каквото мога в създаването на добри условия за учене на езика в Плевен. 🇯🇵

      Благодаря ти за коментара! 😊

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

en_USEnglish