Uncategorized,  Фотография

Кой е Мартин Хайдегер (но най-вече) защо ще обикалям квартала заради него

Тези дни осъзнах истинската трудност в академичния напредък. Самото ми тяло само че не се е разкрещяло – очите ми от няколко дни се взират в екрани, усещам болки в гърба докато си правя кафе между заданията. Обаче снощи за пръв път от толкова много време си дадох сметка и за нещо друго – защо толкова много обичам това, което правя. Цял живот в главата ми се въртят разни налудничави идеи. Някои хора ме слушат от любов, или от учтивост и аз искрено съм им благодарна.  Но истината е, че когато намеря някъде там и други, много по-големи умове, които са разнищили същите тези идеи преди много години, това са най-щастливите мигове от живота ми. Всеки един такъв човек, който е писал, изследвал и се е борил да защити идеите си, ми спестява един цял живот търсене на отговори. Тази нощ това направи за мен Мартин Хайдегер.

Да се прибереш у дома

Есето, което предстои да дописвам, съдържа цялата академична сложност на проблема. Вярвайте ми, това съвсем не е простичко четиво за губене на време. Но тук аз искам на човешки език да обясня какво открих в тази теория. Накратко, Хайдегер смята, че с развитието на технологиите, ние неизбежно се сблъскваме с усещането за “бездомност”. И това усещане, много хора се опитват да поправят с местене в пространството – в друг град ил и държава. Но според Хайдегер това усещане не е просто откъснатост от физическия ни дом, а нещо много по-сериозно – откъснатост от Битието. От това да бъдеш, да осъзнаваш, че си човек, че си жив, че си тук в сегашния момент.

И защо това ми е важно

От години прекарвам страшно много време на екран и ако трябва да бъда честна, наистина ми е трудно да се контролирам в това отношение. Но съм чела толкова много по въпроса какво стои зад всяко пристрастяване и наистина разбирам, че това е бягство – от дадена болка, или нещо, което ни плаши. Отдавна знам, че всеки, не само аз, има своят начин да избяга, когато има нужда. Но Хайдегер ми обясни с неговата теория какво е онова, от което бягам аз, а вероятно много от хората с този проблем. Това е бягство от самото осъзнаване, че се намирам във физическо тяло, жива съм, тук съм, дишам и съм уязвима. Интересно е, че неговите теории са създадени много преди да има смартфони, но въпреки това той свързва напредъка на технологиите с задълбочаването на този проблем. Усетете, дори в този един момент, докато гледате в екран, докато някакъв текст или видео занимава ума ви. В този миг възприятието ни за реалността е съвсем различно, отколкото когато излезем навън в природата или погледаме небето. Толкова сме свикнали с постоянната забрава, която технологията ни носи, че новото поколение чувстваме истински дискомфорт, когато действието в някой филм не се случва достатъчно бързо. Всички ние искаме още и още клипчета с весели бебета и котенца, готварски рецепти или забавни новини. Последните психологически теории как да се оправим с приятеля си. Всеки според своите предпочитания.

Но в екрана всички ние търсим едно нещо – откъсване от Битието си и “свободата”, която идва с това. Но тази “свобода”, предупреждава Хайдегер, ни прави “бездомни”. И всеки един от нас се чувства все по-откъснат от реалността около себе си и започва да възприема света под формата на лайкове, на фалшиви новини, на някакви хипотетични групи от хора, които смята, че са му проблем.

Завръщане в Битието

Теория, която аз не мога да приложа в живота си, обикновено не представлява интерес за мен. Но Хайдегер събуди не само моя интерес, но няколко часа по-късно вече си завръзвах маратонките и изскочих навън. Неща, които отлагам от седмица – ще си направя супичка, ще изляза навън да се раздвижа, че изкарам най-после апарата, че хвана прах вкъщи са ми на дневен ред. И след като знам какъв е проблемът – моят собствен дискомфорт от “скуката” да остана сама със себе си и да усещам всичко – аз излизам с истинска мотивация да се подобрявам. Като започна от днес. Излязох за пръв път от години насам без телефон в ръката си. Вървях напосоки из квартала. Усещах колко ми е студено (бабо, ако четеш това, не съм изстинала!) и това реално е причината аз да не излизам през зимата. Но се вгледах в чувството за студ и си помислих, че не е чак толкова лошо, колкото ми се струва от стаята ми на климатик. (още една технология!) Нима от това се страхувам толкова зими наред! Дишам. Мирише ми на кокиченца, на почти избили листенца на дърветата, на наближаваща пролет. Слънцето ми блести в очите и усещам колко много съм имала нужда от това.

Исках да си направя снимка с апарата на таймер – да се изфукам с новата ми тениска на Дракула, обаче таймерът ми не работеше по някаква причина. Веднага посегнах да търся каква е причината за това и се усетих – телефонът ми е вкъщи. Нямам нужда сега от това знание. Излязла съм, за да бъда. Поглеждам, дишам и пак си мисля. Не е чак толкова лошо това нещо. Но ме гложди отвътре – ама аз много исках да си направя снимка! Отново осъзнах колко много е прав Хайдегер.

Срещи с реалността

Обиколих квартала и срещнах само няколко човека – всичките разхождаха кучета. Казах си – ето, тези хора не са като мен, излизат всеки ден. После се замислих, че всеки от тях пушеше цигара. Със сигурност разходките им са много по-добро решение от моят схванат гръб. Дори хората, които ме зяпаха странно от прозорците – те вероятно медитираха, наблюдавайки сутрешното слънце. Но всичките – пушачи! Цигарите, както всяко едно пристрастяване издават същото това неудобство – да бъдеш тук и сега. Да усетиш, че е хладно. Че си жив. Че те боли десния крак и обуквата ти убива. Че не знаеш смисъла на живота. Че дори не знаеш как да си пуснеш таймера на апарата. Но пък мирише хубаво. Как хубаво блести зимното слънце! Ще дойде и по-добро. Само да сме живи и здрави.

За бъдещето на този блог

Под ръка си носех “Библия на фотографията” и отворих на произволна страница с творческа задача. Задачата беше да задам творчески баланс на бялото. В опитите си да нагодя такъв баланс, че да мине за творчески, аз гледах да задам онзи, който ми изглежда най-добре. И на няколко пъти май по неволя открих правилния баланс. И отсега нататък ще обикалям на посоки всеки ден и ще се мъча с всички сили да се върна в настоящия момент. Но апаратът ми помага доста на първо време, затова поне него ще си нося със себе си. Този текст реално е декорация към снимките от моята разходка, които пък доста си ми харесват. Смятам отсега нататък да публикувам по-често тук, когато снимам разни хубави неща. Ако е всеки ден, много ще се повтарям. Но ще се опитам и да споделям накратко разни неща, които смятам за полезни. На котлона врат картофи и сега отивам да си направя една много специална крем супа с праз, която не съм готвила от тийнейджърските ми години. Дояде ми се, защото ми замириса на супа като се разхождах из уличките. И съм си обещала повече в кухнята никакъв телефон! И с това стигам и до моето послание към всеки, който чете това – огледай се около себе си! Страшно няма!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

en_USEnglish