Фотография

Какво стои зад копнежа по миналото? Едно птиченце ми каза

Днес пече хубаво слънчице. Първите мигове в настоящия момент все още ми е трудно да се върна наистина тук и сега. Около мен са едни тревички, пътечки и едно синьо небе насреща ми. А в главата ми – Юнг това, Хайдегер онова. Мисля си, нали и двамата това ми казаха – стой и гледай в действителността какво се случва. Мирише си вече на пролет! Приятно ми е. Слънцето прави всичко толкова по-красиво. Днес ми e и топло. Спомням си, че сетивата ни са ключът да се почувстваме в безопасност тук и сега. Няколко напъпили дръвчета и още толкова кокичета ме убеждават, че няма нищо страшно.

Сядам на някакъв произволен камък и отгръщам “Библия на фотографията”. Днешната задача – насочващи линии към обекта. Викам си, хубаво – линии, колкото искаш, ама в тази пустош откъде ти обект? Единствения обект, който виждам наоколо са неприятно нахвърляни боклуци. Следващия път ще си взема и чували за боклук да поразчистя малко. Грозна работа! Но ето, докато гледаме клипове с небостъргачите в тази и онази държава по пътя за работа отново не виждаме пред очите ни какви безредици. То е бягство, да. Но и оправията е лесна. От утре!

Мъча се да снимам едни тревички, приятно огряни от слънцето. И сред клоните над мен някаква суматоха. Загледах се и осъзнах, че ми е долетял точният обект за снимка. И остана толкова дълго, че ако беше човек би следвало да му платя.

Линии има, има и обект, затова съм доволна от резултата. И по някаква причина колкото и да гледах по пътя, не видях нито една друга птичка! Още повече почувствах, че тази, която цял час стоя в моята компания и ме гледаше отвисоко, си е моята птичка, изпратена специално за да ми покаже нещо. Мисля си, не е ли красиво, че винаги ни е изпратено всичко, от което имаме нужда! Усмихвам се, защото осъзнах откъде ми е познато.

“Затова ви казвам: Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната, и тялото от облеклото?

Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират<: и пак> небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?

И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си? И за облекло, защо се безпокоите?

Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях.

Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не <ще ли> много повече <да облича> вас маловерци?

И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем? (Защото всичко това търсят езичниците),

понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това.” – Матей 6:25-34

Маловерци. Това сме ние. Всичко ни е обещано и ни е дадено, а ние продължаваме да се страхуваме от самия живот. Оглеждам се и виждам пълните цветове на всичко, което ни е дадено. Тревички и листенца и мънички буболечки с толкова чудат вид. Всяка от тях си гледа пътя и живее без да се бои. На буболечката не би и хрумнало дори да се съмнява в днешния ден, тя просто продължава. И тази моя птичка несъмнено не е тук случайно. Защото нищо не е случайно. И колко много неща ни изпраща Бог всеки ден, които не си правим труда нито да забележим, нито да благодарим за тях. Слънцето. Здрава съм. Чувствам живот в тялото си и ми е приятен повея на вятъра. Усещам се гладна. Имам пълната свобода да избера вечерята си днес. От какво имам да се боя?

Чувам в далечината глутниците бездомни кучета. Същото нещо. В този свят има зли кучета, диви зверове и хиляди престъпници. И всеки ден се събуждаме без косъм да падне от главите ни. Нима това е даденост? И защо мислим за това само когато видим свидетелство, че всичко би могло да се случи? Вярата е такова нещо – благодарна съм всеки миг, в който съм добре. А случи ли се нещо лошо, знам че така е трябвало. И знам, че ще ми се дадат сили да издържа.

Птичката си излетя до следващото дърво. Няма да ви разправям в какви шубраци се наврях, за да успея да я снимам. Обаче на заден фон се виждаше луната! За да я снимам по-добре, правих всевъзможни преплитания из разните му горски елементи. И както виждате, успях. Да, това в далечината е луната!

Пак се замислих. Едно 15 години от живота ми беше ежедневие за мен да се навирам в тръни и шубраци, да катеря дървета и да събирам буболечки от тревата. Да лежа на поляната докато ме напече слънцето така че после не мога и не искам да се изправя. Да хапвам череши и дюли и ябълки от ничиите дървета из квартала. От колко време обаче не ми се е случвало такова нещо? Я отида на някоя екскурзия, я не. А поляната зад блока си е все същата като едно време, нищо че на дърти години нямам истинско обяснение защо дремя там на припек. И ето че щом за най-глупавите неща ни се държи сметка, ние също не си позволяваме. Да направим нещо, просто така. Подминават ме дечица с тротинетки. Ето това е да си вътре в момента. Усещаш тялото ти и някакви малки колела те носят по асфалта. Слънцето пече, ти се смееш там с някаква приятелка. Никой не ти задава глупави въпроси. И това са щастливите деца! А колко от техните връстници вече им се държи сметка, че не се държат като големи деца. От родителите им, които, също като мен, не биха си позволили да се излежават на слънце безпричинно. Защото какво ще кажат хората!

Последно се замислих за онова огромно съсловие от Интернет, които си мечтае за живот на село. Сещате се, онези хора, които споделят снимки на крави и лозя и пишат – “Това е животът”. Отдавна съм забелязала, че хората, които прекарват безбожно много часове в Интернет, рано или късно ги избива да споделят картинки с подобна тематика. Дали не са се пробудили древните им гени, отговорни за приготвянето на домашна кървавица? Според мен, за тези хора селските пейзажи в Интернет са символ. Собствената им същност казва – “Ей, човек, отиди го виж това слънце, бе! Стига с тези новини. Какви са тия мачове? Стани се размърдай малко!” Те са изпълнени с копнеж към собственото си битие, към истинското живеене на живота си. И затова тази силна носталгия по детството и селските дворове. Те са прекрасни! Но нещо по тъжно стои зад копнежът по тях – фактът, че това са били единствените мигове в целия ни живот, когато наистина сме живеели! Като деца, налапали филията с маргарин, без да мислим или да се страхуваме от последствията.

И си мисля, първо – ех, аз се не спрях с тия теории. Нали бях излязла да гледам реалността. Но и друго се замислих – ако утре реша да яхна една пръчка и да се върна в детството си, кой ще ме спре?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

en_USEnglish