Пътешествия,  Япония

Шиманами Кайдо – с колелото над Тихия океан

В този пост искам да споделя една история, която ще стане перфектно начало за приключенската серия от постове в този блог. За да си припомня колко не ме слуша главата понякога и колко неща никога нямаше да изживея без това си качество. И за да си припомня сама на себе си, че без тази безумна смелост, много неща не са постижими.

Шиманами Кайдо – Рай за колоезденето

Шиманами кайдо е път, който свързва о-в Хоншу и о-в Шикоку чрез 6 моста над Вътрешно Японско море (на японски: 瀬戸内海 Сето-Найкай) – междуостровно море на Tихия океан.

Това е единствената пешеходна връзка между двата острова, но е много известен веломаршрут. Само ми трябваше да чуя: 6 моста над Тихия океан, които могат да се минат с колело. Тоест цял ден на слънчице над океана с колелото. Толкова ми трябваше и вече знаех, че това със сигурност е моето нещо. Никога в живота си не бях чувала за подобно нещо, затова просто трябваше да го направя. Животът често ни поставя в ситуации – сега или никога. За мен това “никога” беше немислимо.

Екстремни обстоятелства

Когато трябваше да реша набързо дали и как да тръгна за Шиманами Кайдо, тъкмо бях приключила с обиколката на Хирошима. Имах два свободни дни за пътуване, но на третия трябваше да бъда в Токио, за да хвана полета за Окинава. Разстоянието между Хирошима и Токио е около 800 км – една сериозна дистанция. Имах всяко основание да си кажа – нямам време, ами ако изтърва самолета?

Още повече – до Ономичи – там където тръгва пътеката – транспортът е кофти. Можех да си кажа – ами решено е, няма с какво да стигна. А и няма къде да си оставя багажа. Че и с какво ще се прибера?

И не на последно място – колело не съм карала от детските ми години, трудно завивам, камо ли толкова много километри, че и по баирите. Можех да приключа въпроса с “Е, де да бях колоездач. Но не съм”.

Да речем, че аз не съм човек, който си казва такива неща. Мисля ги сега – след свършен факт – и си се чудя на акъла, но тогава не съм се замисляла и за минута. Мислех в посока – как точно ще станат нещата така, че да успея да направя всичко това за няколко дни? И ви гарантирам, приятели, ако с пълна увереност решите, че ще направите нещо такова, небесата ще се отворят и ще ви се помогне.

Ето точно колко бях екипирана. 30-тина километра по трасето, Вътрешно Японско море.

Понякога е писано

Да речем, че по магически път в точния момент успях да си намеря транспорт. Слизам в Ономичи и съм готова за тръгване. Отивам да си наема колело – има нормални и електрически. Викам си, никога не съм се качвала на електрическо колело, знам ли дали ще се оправя с него. Хвърлям се в боя с най-обикновено колело за из града.

Раницата ми с багаж за повече от две седмици пътуване и бая сувенири – тежеше си около 10 килограма. Няма как, взимам я с мен.

И така с колелото и десет килограма раница на гърба, аз тръгвам по маршрута без да имам никаква идея какво ми предстои.

Екстремен ден

Ето го и първото видео от началото на пътеката. Качвам се на колелото и първите няколко километра си припомнях как се караше колело. Завой наляво, завой надясно, спирачка. Да му се не види, наистина се помни от детството. А моето колело беше с контра. 😀


Евентуално претръпнах. Но ето че стигнах първия мост на седем километра от началото. Този дори не беше над водата, но беше добра подготовка за това, което следва.


По пътя спирах за презареждане на енергията, естествено. Любимото ми бананово млекце с протеин и сандвичи с яйце. На 13-тия километър виждаме първия от шестте моста над морето. Изкачването до моста беше доста стръмно, много се озорих, честно казано.


Ето така изглежда мостът при преминаване с колело. Отгоре се чуват колите и най-вече тировете, които минават.


Това си беше баир, определено. Беше ми доста трудно, дори слизах от колелото на моменти да бутам, но важното е да се върви напред. И не е като да имах друг избор.


Гледам на картата на маршрута, че има плаж наблизо, така де, на 10 км. И това ме мотивира да продължавам напред. Презареждам си протеиновото млекце и продължавам.


Малко е трудно да караш колело докато се опитваш да видиш колкото се може от красотите наоколо. Особено с моите току-що припомнени умения.

Но дотук вече бяха станали около 30 км. и вече се стъмваше. Ставаше време да реша последното нещо, което не бях планирала – как ще се прибера?


След още няколко прекрасни мостове, стигам до о-в Омишима. От тук започва префектура Ехиме и в началото имаше място за почивка, където се повтаряше тази песничка, която ни приветства в префектурата. 😀

(До ден днешен звучи в главата ми, когато се опитвам да се съсредоточа.)

Проблема с прибирането

Вече се свечерява. Хваща ме малко яд, че съм минала само към 35 км., а целият маршрут е 60км. Но по-важно е да се прибера преди да се наложи да спя навън, буквално на самотен остров. Продължавам да карам напред без да имам представа какво ще направя. И тогава виждам моите вечни спасителки в Япония – пейка с баби. Обясних им ситуацията. Те ми посочиха пункт къде да си оставя колелото. Но се оказва, че преди половин час е затворил. Едната баба стана и отиде до кабинката. Почука няколко пъти и се оказа, че все пак вътре имаше човек. Решихме проблема. Упътиха ме към спирката на автобуса за град Мацуяма. Всичко беше наред.


В автобуса към Ехиме вече ставаше тъмно. Този мост трябваше да го мина с колелото, но беше красива гледка и от автобуса. Много се радвах, че успях да стигна о-в Шикоку. Той беше последния от големите японски острови, който не бях посетила. Нямах идея къде ще отседна, но няма страшно – щом пиша, значи съм оцеляла. В следващ пост мога да споделя всичко, което видях в град Мацуяма. <3

Заключение

Може да звучи странно, но всичките трудности по пътя направиха това преживяване забавно. Чувствах се горда от себе си, че все пак се справих, въпреки моето нескопосано колоездене. Радвах се толкова много, когато нещата се наредиха, защото опасността да замръкна на самотен остров си беше съвсем реална. За пореден път се убедих колко отзивчиви са японците. Това беше едно от най-красивите неща, които съм виждала и дори не мога да си представя колко щях да съжалявам, ако бях избрала да не отида заради някакви битовизми.

За тази седмица – толкова. Другата седмица пътешествието продължава.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

en_USEnglish